Или „The Endless River“ както се нарича последният албум на Pink Floyd.
След миналогодишното шоу на Роджър Уотърс в София, отново попреслушах някои известни ми техни неща, както и албуми (тези от края на 60-те) от които си нямах представа до преди това. Определено „The Dark Side of the Moon“ ми е любимото, като след това материалите започват леко да не ми допадат. Та в този контекст бях много приятно изненадан, като научих от медиите за новия им проект.
Албумът излезе на 10 ноември и беше обявен като „последния албум който групата ще издаде“. Не знам до колко това е маркетингов блъф или наистина ще е така. Само времето ще покаже.
Той съдържа 18 парчета, като делукс версията включва 3 допълнителни композиции от 1993-та, както и бонус видео.
Като цяло това е инструментален албум. Новите неща са 95% музика, като само Talkin’ Hawkin’ съдържа аудио семпли от компютърно генерирания глас на Стивън Хокинг и „Louder Than Words“ е с текст.
Лично аз обожавам албуми които са само музика. Някак си позволяват сам да откриеш какво искат да ти кажат без насочването/ограничаването от съпътстващ текст. От тази гледна точка намирам албума за едно от най-добрите неща излизали тази година, които съм слушал. При слушане предполагам, че някой по-млад слушател би се объркал и би решил на моменти, че всичко е синтезатори, което всъщност е и майсторството на Floyd. Китарите звучат страхотно и могат да се определят само като призрачно-демонични, и създават неповторимо усещане за безразмерен, безкраен пейзаж, който се разстила пред теб. Това не е музика, която ще се пуска по радиото, това е музикално изживяване предназначено за лична консумация. Не е нещо което ще пуснете на гостите си, определено.
За разлика от основния албум, допълнителните парчета са си с текст, звучащи наистина като правени преди 11 години. Предполагам, че са само миксирани за сегашното им издаване.
Видео съдържанието не е свръх интересно, представлява запис от статична камера, разположена в единия ъгъл на студиото докато групата репетира или записва новите парчета. Има нещо като видеоклип направен от сесията за записа на старите неща от 1993, но като цяло се усеща като „просто материал за да има нещо там“.
В заключение смятам, че това е един албум който се появява защото групата има нужда от него, а не е поредния риюниън проект, направен да изкара някоя пара за нуждите на позабравени музиканти. Добре е да се знае, че в наши дни се пуска нещо различно от комерс – еднодневка с певци назначени за такива от някой импресарио от звукозаписна компания след кастинг.
Граучи Блог 